Преход е момент на избор. Преход е момент на оцеляване. Преход е момент на загуба. Преход е момент да съзидание. Преход е момент от моментите, който живото същество - човека, изживява, оценява, определя. Подобно на времето, то е имагинерно. Не носи титла, няма корона, няма атрибути, освен ако не му придадем такива. То е неделимо, но за да бъде възприето от капацитета на съществото, бива несъзнателно фрагментирано. Разделяно на толкова и такива моменти които да отговарят на явни граници, били преживяни периоди на емоция, чувство, събитие с благоприятен и неблагоприятен характер. То не е поредната част от живота, то е самият живот. По същия начин както случаен наблюдател, взрян в безбрежната шир на океана, ще отбележи с не малко възхищение, изменящите се вълни, техните оптими и минимуми, така и преходът макар разбиран и прилаган в части, не губи своята единност. Защо човека, защо за него, с какво човека е повече от много други същества? Отговорът е прозаичен, човекът за сега познава само своя вид, няма мярка за други видове, достатъчно разумни и интелигентни ( а защо не и повече ) за да диагностицират, преценяват, изследват, определят и опишат заобикалящия ги свят. Липсата на сравнения, безапелационно поставя човека в формата на ос, около който светът обикаля. Разбира се това понятие е силно преувеличено, то е замисъл на една грандиозна заблуда, която маниакално обсебва човешките съзнания век след век. Какъв щеше да е светът, поправка човешкият свят, ако Галилео Галилей не беше оспорвал битуващите по времето му догми, че светът се въртял около Земята. Или ако също така, Коперник, не беше изложил на света своята напредничава мисъл чрез хелицентричната система. Щеше ли да бъде същия? Щяха ли хората да бъдат каквито са сега? Да живеят и имат каквото имат сега? Не малко, безпроблемно биха прескочили подобни размисли и ще възкликнат "какво значение има". Но нежеланието им да живеят с отворени очи, не променя същината на вековните течения. А именно, бъдещето се познава и определя от миналото, така както утрешният ден, се познава от края на днешния. Излагайки горните наблюдавани становища, на мнение съм че човешкият свят щеше да бъде в много по-лошо състояние, отколкото е сега. Свят развил се през периода на Галилео и Коперник ( естествено и още много и много други, но внасям тях, защото са сред най-познатите личности и примерът ще бъде най-разбираем, пример за как човешкият кръгозор определя нивото на човешкия живот и бит ) . Без тях, щеше да е както сега без познание за други разумни същества освен - човека. Животът щеше да продължи, независимо дали хората знаят какво има горе или долу ( тъй като малцина ги интересува ), но щеше да създаде огромни ограничения и да изхаби възможностите на мнозина. В по-различен стил и аспект сега, пребивава разграждането на човешките устой, на човека.
Колко и какво е преживял считащият се за разумен вид - човека. ( Примерите са само актуалните. От кога човекът съществува е въпрос на много обсъждания, най-лесно е да търсим човека в маймуната. Но маймуни много, хора малко. При всички видове изследвания търсят началото на човека ту в Африка, ту в Азия. Едновременно отчитат че човекът се е появил от почти всяко кътче на планетата и същевременно се създава противоречието на новите догми, че за човекът "задължително" било да е възникнал от едно място. Но любопитно и до сега нито една маймуна не се е превърнала в човек. Корените на еволюцията се оказват по-сложни и по-гъвкави за разпознаване. Защото еволюцията която търсят, явно не е тази която очакват. И нейната регулация е глобална, независеща пряко от дребните видими закономерности. )
Човекът като вид е преживял успешно: ледниковите епохи, гладът, болестите, малките битки, племенните войни, потопите, земетресенията, вулканите, сушите, студът, горещините, гражданските войни, Първата Световна, Междусъюзническите, Втората световна, "Студената война", Режимите на управление, Социализъм, Комунизъм, Капитализъм, та чак до днешната - Демокрация! Цялото бреме е на плещите на цивилизацията. Цялото бреме е история, тя е победата на човека ( общо ) над трудностите в изкуството на живота. И всичко това може да се окаже една голяма шега, даваща ни незаслужени "самочувствия".
Защото днешният човек е на път да се самоунищожи. А този път заплахата не идва от вън. Тя не е бясна природна стихия над която човекът да приложи своите умения и разум, за да я победи. Не. Тя не е територия която да си поделят. Не. Този път заплахата която може да превърне човекът в минало е самият човек. Тя идва отвътре, тя руши, тя бавно разяжда основите на цялата цивилизация. Вековните и хилядолетни основи, градени с толкова усилия, саможертви, милиони и милиарди човеко часове, мога да бъдат похабени само за няколко столетия, дори десетилетия. Разушението не изисква големи усилия, точно затова да разрушиш кула от старателно подреждани карти, става "като за миг". Докато, да я построиш отново се иска време, умения, сръчност, преценяване и мислене. Иска се много повече, отколкото да разрушиш постройката. Тази заплаха е невидима, понеже никой не и обръща сериозно внимание, тя е приета, поканена в "дома на всеки". Тя е човешките комплекси, дефинирани още като "комплексарщина". Но преди да достигнем как това тихо и скрито зло, дебне и заразява човека ( обществото ) , да обърнем внимание на една друга подробност, на която е отредено да ни посочи, какъв е процеса на самоунищожението.
Та... първо... кой е човекът? Какво е човекът? "Човекът" не е просто дума за обект ( или предлог ), човекът е дефиниция за конкретна съвкупност от качества. Добродетелност, Морал, Възпитание, Културност, Учтивост, Благородство, Доблест, Честност, Безкористност, Сърдечност, Съпричастност, Всеотдайност и Търпеливост. Всички тези качества - умения, са плодовете които градят човека. Без тези плодове, "човека", няма как да се самоопредели със същата дума. Или, същество в което не пребивават и не притежава подобни качества, не се стреми към тях, не ги подхранва, не ги усъвършенства, няма как да се нарече "човек". Следователно не е "човек". Което не дава добри аспекти, а очертава границите на пълната противоположност - "античовека", като модел за крайно негативна и деструктивна единица. Книгата нямаше да е "книга", ако не притежаваше страници и думи. Масата нямаше да е "маса", ако не притежаваше равнина и крака. Всеки предмет или обект на обкръжението ни, е това което е, защото притежава смисловите признаци които дават името му. Името е сбор от значенията. Без значения, няма име. А при различни значения, името става друго. Столът е "стол", докато има облегалка, или поне докато не му положим "покривка" и не му придадем признаците на "маса". ( Използвам елементарни примери, защото се разбират по-добре от сложните. Мозъкът ги разум-смила, сродна с храносмила, по-добре от сложните. ) .
Навремето знаменателния и добре познат Фридрих Ницше, бе изказал и развил една мисъл която се превърна в абсолютен "хит" ( мода ) . Мисълта бе, "Бог е мъртъв". В способността му да вложи силата на разсъжденията си за да докаже като становище "Бог е мъртъв". Не би следало да ни учудва. Ницше, като много други е плод на времето си. Тогавашните течения, са имали голям интерес да "детронират" правото на Бога, за сметка на обикновения човек. Битките за надмощие между правото на църквата и правото на тогавашната наука, раждат тази мисъл "Бог е мъртъв", която намира израз чрез умът, ръцете и езикът на Ницше. Мисълта е била на върха на езика, чакаща появата на този който ще има смелост да я изрече. Да отречеш Бог, е като да пиеш вода, но да се залъгваш че в чашата няма вода, а въздух. А отричането на Бог, не спомага с нищо на човека, отколкото съществуването му. ( Което си има и други страни, напълно в нормите е било отричането на Бога ( за времето си ). За хората "навън-извън", живеещи живот какъвто им дойде, тях не ги вълнува има ли Бог, няма ли. Понеже това с нищо не видоизменя ползите в живота им. Те без много мисъл ще кажат "Бог го няма". Защото не го виждат. А невидимото, дваж по-лесно се забравя. И атомите едно време не са ги виждали и тях са ги отричали, а днес никой не подлага на съмнение съществуването им. Невидимото, се предполага и вижда от проницателните със силата на разума. Очите го виждат, едва когато разумът го материализира. Крайностите никога не са били правилни и не са водили до добро. Дали хората ще са крайни атеисти, или крайни вярващи, това с нищо не им помага, пред лицето на здравите факти, разсъждения и силата на разума. Единствено силата на разума е тази която определя, но тя не се влияе нито от вяра, нито от безверие, тя е природната логика. Кое прави Ницше запомнен. Това че сам се е откроил от тълпата и е развил темата която тогава, много други са искали да опишат, но са нямали смелостта и правилният подход. ) ...Какво общо има Бог, античовека, самоунищожението и човека. Много. Бог е идеала за непознатото което не виждаме, което дава възможност нещата да съществуват. Бог е идеята на доброто. За абсолюта. Махайки Бог от сцената на човешкия живот, човека остава без нравствен учител и стремеж. Без тях, деградира. Без тях, човекът остава сам със своите "демони". В много учения, едно от най-важните изисквания е човека да победи себе си. Победата над света не носи толкова сладки плодове, колкото победата над себе си. Победилият вътрешните си демони, се издига над себе си и поема контрол над съществуването си. То е, да надмогнеш слабостите си и да ги сразиш.
Колко хора правят това? Един, двама, трима!... Малко, прекалено малко. Какво правят останалите. Те не побеждават себе си. Те трупат негативите си. След време негативните им прерастват във вътрешна ненавист. По-късно в злоба. А накрая в омраза. Това е стадият на протичане на "вируса" - "човеко-комплексарщина". "Вирусът", е устойчив на добродетелността. Проявява резистентност към честността, искреността, чистосърдечието. Дори вездесъщите - морал, култура и възпитание, биват повалени от вируса. Как се поражда? Инкубационният му период е в широк периметър, а почти никой няма изграден имунитет. Това е психически вирус. Да. След епохите на психотронните оръжия, този психически вирус, е най-новото оръжие срещу човека, създадено от човека. Неговата история е историята на човешките неприятности и още нещо. Тя би започнала както всяка една приказка.
* * *
Имало едно време... едни хора, те преживяли много лоши неща. Но преживяното не ги направило по-добри хора, не им дало поука и сила да правят добро. А само ги озлобило срещу всички които били добри към тях. Те живеели в страхове и несгоди. Научили се да лъжат и да си играят с другите хора, за да преуспеят. Наблюдавали как други постъпвали лошо с тях и избрали да правят същото. Искрени и добри същества се свързали с тях, но те не оценявали искреността им. И ги намразили силно. Чистите до наивност нямали нищо общо с омразата им. Те просто мразели всичко добро и хубаво, защото в миналото някой им отнел усмивките и направил животите им тъжни. Само заради това, те лъжели и си играели с добрите същества и подлъгвали сърцата им. Създавали им проблеми. Намесвали ги в интриги. Плетели лъжи за тях и злословели зад гърбовете им. Създавали толкова клюки, че да бяха прежда, щяха да оплетат килим от първото царство, чак до далечното девето.
* * *
Има приказки живеещи в реалността. Тази е точно такава.
Накратко, това е най-честият път на психическия вирус "човеко-комплексарщина". Заразените някога са били хора, преди да се превърнат в "антихора". Малоценностите които са трупали са ги пречупили. Болката в живота им, не ги е направила по-силни, а по-лоши, от там и слаби. Омразата е признак на слабост, не на сила. В тях са се създали комплекси. Комплекс - е набор от малоценности и незадоволености които обострят негативни заложби и избори в индивида. "Вирусът" е и оръжие, до толкова, колкото различните народности, моди, капиталисти и прочее, го употребяват, изкуствено подпомагайки заразяването на още и още хора, с цел лична изгода и допълнително насаждане на пороци. Да си го кажем направо - днешните бизнес вложения, печелят най-много от човешките пороци. В човешките пороци се инвестира. Така едновременно се подрива човешкият вид, създават се "ниско-мислещи хора" ( защото са заразени от лоши емоции ) и се печелят добри пари, на гърба на заразените. Бонусът е че се откланя вниманието на хората от жизнено наболелите въпроси. Нали ще се занимават взаимно да се мразят, няма да имат очи и ум за ставащото около им, което контролира живота им.
Така от мисълта "Бог е мъртъв", стигнахме до "античовека" и неговият свят. Свят на войни, нисък моралитет, бедност, безнаказани убийства, кражби, лъжи, двуличие, кукловоди - манипулации, безхаберие, грубост, безочие, нетолератност, дискриминация, безсрамие, невъзпитание, нетактичност, разюзданост - сексуална и тнк. Изключително много негативи пребиваващи в светът на "античовека". Но тук има нещо интересно! Всички на планетата земя не живеят ли заедно с "антихората"? Да. Тогава този свят не е свят само на "античовека". Този свят е днешната реалност. Поради щото, "античовека", вилнее из общия свят и срива всичко което може да бъде сринато.
Време е за нова мисъл. Презумцията "Бог е мъртъв", изчерпа възможностите си.
Сега е времето за - Човека е мъртъв. Защото Бог, или всичко красиво, добро и правилно, липсва само там където липсва човека. Където няма хора, няма и Бог. А да кажеш на "античовека", намери Бог, ще му е така невъзможно, както на случайния да намери иглата в копата със сено, без да го гори.
В своята откровена безпомощност, хора се превръщат в "антихора". Избират лесната омраза, пред търпеливото усъвършенстване. Губят човешкото в себе си. "Антихората" се обединяват помежду си, свързва ги общата им омраза, двуличие, желание за изгода и коравосърдечие. Те живеят с фалшиви ценности на които се кланят. Замаскират нечистите си намерения под маска която се харесва на всички. Отвъд маската им, прозира тяхната слабост и реалното им загрозено от омразата, "лице". А има и такива които никога не са се замисляли за действията си,
те не осъзнават че отдавна са се превърнали в "антихора". Правещи лошо за забавление, което е пак дело на вируса "човеко-комплексарщина".
Цивилизацията не е една. Тя се е сменяла многократно. Залезът на една цивилизация е залезът на хората в нея. То е умора, изхабяване и затлачване. Улица без изход. Когато настъпят неугледни и нетърпими страдания, нетърпима бедност, безскруполност, безнаказност и прекомерна материалност, а "антихората" завилнеят в пълна сила. То е индикатор че наближава залезът на поредната цивилизация, залезът на поредният обществен строй. Аз съм на мнение че човекът е неизчерпаем, че пред човека няма граници. Но за "античовека" има граници, за него всичко се изчерпва и има край. Този зов за разпадане на поредната цивилизация отеква на много места по-различен начин и се усеща различно, защото "антихората" са разпределени в различни количества според местата по света. Те подлагат подривно действие с различен натиск, в зависимост от количеството на добрите сили. Някъде "антихората" са концентрирани, другаде са разпръснати. Залезът на цивилизацията не става за ден, нито два, а е постъпателно действие, което подменя ценностите с фалшиви, унищожава духовността, унищожава висшите стремежи, остава само нищожните, дребни животинско-първични поприща. Връща хората към допотопния психически възглас от вида на метафората, "хищника нападнал първи и изял другия хищник".
Хилядолетната история, дава заблуждаващите преимущества на големия натрупан опит, от който би могло да се очаква хората да се поучат и цивилизацията да оцелее във вида в който е. Но този опит не на цялата цивилизация. Опит е на индивидуални лица, натрупали собствен опит и дали го в писмен, картинно-снимков, видео и тнк. начини. А те са изкуствен опит за цивилизацията, понеже не са минали всички индивиди самостоятелно през натрупването на опита, а го получават наготово, под формата на информация която не оценяват напълно, така както са я разбирали и оценявали създалите я.
Краят, никога не е край. Краят не се усеща, краят се слива в прехода. Защото залезът на една цивилизация е началото на нова.
█▌ ___ДОПЪЛНЕНИЕ___
Може ли да бъде спрян прехода? Съществено запитване, възниквало в мислите вероятно на почти всеки изпитващ "загриженост" към цивилизацията в която живее. А по-правия въпрос, пита, може ли да бъде спрян "античовека"? Такива мисли са от типа на поговорката "след дъжд качулка". Те идват късно, винаги късно. Дъждът не е спрял, продължава да се носи в най-тежките си одежди. Но не е само дъжд, то е същинско цунами. Издигнало се и носещо се към брега. Коя сила би го спряла? Никоя. Защото същата която е можела да го спре, го е посяла, откърмила, създала. А тази начална сила, бързо губи привилегията си да спре "набиращото устрем" зло. Обградена от антитворението си, тя губи пътя на добрите си постъпки и дела. Заразява се с вируса "човеко-комплесарщина" и се превръща в една от редиците на "антитворението" си. Така армията на "антитворението" се множи и създава стотици и хиляди копия на "античовека". Да. Първо "античовека" се е появил в малки дози, разпределен тук и там по места и свят. Но многото не идва от никъде, то идва с малкото, и малкото, и малкото. Докато от това малко, не става много голямо число, като процент на цялото население.
Държавността е метод на цивилизоваността да въдвори стандарт ( еталон ) в запазване устройството и развитието на цивилизацията. Ако вземем цивилизацията за тялото, то държавността е част от главата. Най се приближаваме до реалността, ако си я представим като сектор от мозъка, отговарящ за регулацията, управлението и организацията на даден участък от цивилизацията ( слагам участък защото държавите са много, но всички са част от цивилизацията на планетата Земя ) . Как процедират тези "доказани" глави на цивилизацията? Те използват изкусно уменията на много други органи, за да държат в подчинение и приблизително "строг" контрол хората. Създадени са закони ( и се създават ) , но законите не могат да спрат силата на времето. Законите се борят умело с част от крайните действия на "антихората" ( или поне така би следвало да е, ако говорим за правилност ) , но те не могат да се опълчат на това което направлява човешкият вид в деятелността му. Нито обществената култура, нито обществената етикеция, нито обществените порядки и светски живот, са способни да спрат времето. Времето е двояк деятел, то е творец и разрушител. Понякога е капризно, понякога е своенравно, понякога е жестоко, понякога е снизходително. То е детето което си играе с реалността, то е и зрелият възрастен който раздава правдата за стореното. Времето е многолико, но парадоксално, не е "двулично". Едно и също, а толкова различно. В това е неговият "чар". Строго или снизходително, то никога не прави един ход. Запълва възможностите често с два, а понякога и с повече от два хода ( стъпки ).
"Античовека" не знае кое го е направило такъв. Антихората съжителстват с реалността, мислейки че съществуването и изборите им се базират на собствените им желания. Но реалния деятел, "духът зад машината", създателят на "античовека" е Времето. Времето създава "антихора", защото "иска" да премине на нов етап. Те са сечивото което ще разбуди духовете на съвремието, за да довлачат реалността до там където времето иска да е. Ала както се намеси, то не прави един ход. По този повод, макар Времето, да иска "античовек" ( за да създаде казус за предход ) , то се нуждае от "човека", за да опази творението от капризите на "античовека". А както знаем, исканията са преходни, докато нуждите винаги са с приоритет. Едно болно дете, може да иска близалки, но да се нуждае от лечение. Колкото и близалки да му предоставим, то няма да се оправи, докато нуждата - лечението не се намеси. Близалките ще са за него кратката разсейваща радост, играта, която ще го откъсне от неприятния ефект на болестта. Ще го разсмее, или наведе на "задълбочени" мисли. Но тази радост, ще е преходна, защото ако не се вземат мерки, състоянието му ще се влоши. Тогава се намесва "нуждата". Времето, възрастният в детето, създава едновременно и от което се нуждае, за да компенсира моментите. Понеже знае че мерките са по-важни от кратката забава. За какво ще са му всички близалки на света, за да им се радва няколко дена ли, когато с едно лечение ще си осигури голям период на много радости и толкова повече други емоции и забавления. Така, "античовека" е искането, но в действителност, "човека" е от което се нуждае времето.
Отговора на държавността е игра на жонглиране. Защитаща правотата ( правилно ), или също честа практика - несправедливостта ( неправилно ) . ( Зад последното се крият нездрави устреми, вливащи се в регулаторния орган от внедрили се "антихора". Като поддръжници на "антитворението", те "гласуват" и действат за и към себе си. Насочват "кривотата си" към подмолни дейности и крупни бизнес вложения замаскирайки намеренията си под маската на "ние правим това за вашето добро". Голямото добро на "античовека", не е по-различното от мечешката услуга. Решила мечката да предпази човека от жужащите над него мухи, замахнала и го убила. Мечката имала много основания да "помогне" на човека, той наглеждал нейното поколение. Демек, човекът давал на мечката много, тя му била "страшно" задължена и му върнала услугата така, че повече не се налагало да се притеснява от задлъжнялостта си. Колко голяма прилика има между "античовека" и мечката! Античовека бива издигнат от хората, които овещава с изкусни "подчетквания" ( лъжи, заблуди и илюзии ) че им е много благодарен и че мисли за всички тях. Човека ( хората ) като носители на добродетели, му се доверяват, пленени от старателно подготвената маскировка на "античовека", с която пред хората се показва като един от тях. Тук на помощ ни идва и приказката за вълкът "античовека", преоблечен в овча кожа. )
Жонглирането с закони, думи, овещания и изкусителство е изкусен цирков похват, добре усвоен от държавността, благодарение на - невежеството, невъзможността да се измисли нещо друго и античовека. Трезво разсъждаващите веднага ще доловят че жонглирането независимо на каква власт в цивилизацията, е само "време да минава", разсейка от неизбежното - сривът на обществеността. Избори, обрати, размествания, обществени и медийни скандали, подхвърляне на отговорности, премятане на закони, напразни обещания, многогласни приказки, малко завършени дела. Всичко това е жонглиране, в което държавните органи и "антихора" си подхвърлят по три топки ( алегорично ). На информационните и житейски екрани ( фигуративно и буквално ) се показва как тези три топки се премятат във въздуха. Става скучно. Жонглиращия ги подава на следващия, той също продължава жонглирането. Казват, "...от утре променяме жонглирането". Хората поглеждат утре и какво да видят, този път единия подхвърля две топки, другият до него - една. Почесват се по тилът и се питат - "...в нашия ли екран е проблема?!" Дали ще подхвърлят две, една, три топки, дали по двама, или трима, отново и отново е жонглиране с три топки. Три са в играта, нито повече, ни по-малко. Никаква разлика, само напразни надежди. Рядко обещават, "а сега новостта, ще жонглираме с четири", ала тяхното четири се оказва с три, като третата се отразява от огледало под ъгъл и създава илюзията за нещо ново. И така, ден след ден, каквито и размествания да правят, топките продължават да са три. Каквито и имена да им измислят, примерно да кръстят едната топка "две", не стават четири, остават колкото са. Причината за "постната" и еднообразна жонгльорска дейност е - липсата на нови топки. А и как да има, когато не са създадени нови, жонглира се само с наличното ( насъщното ) каквото има, това се подхвърля. За далновидният човек не е тайна, че стратегия от подобен ранг, не би спряла "антихората". Те добре познават това жонглюъорство, знаят номерата, знаят и как да ги прилагат.
Злото не е онова зло което е било в старозаветните времена. Многократно сменило дрехите и модата, се е откроило от описанията в "страшните приказки". Вещо в играта на криеница, то се е предрешило под маската на "големите добродетели", така де, "големите галещи ухото лъжи" - манипулациите. Някога злото се е криело в тъмнината, под камуфлажа на черното. А сега, в житейския карнавал, злото се маскира дори с бяло. За да затрудни допълнително разпознаването си, злото е усвоило маниерите на "привидната невинност" и сладко гали ушите с приказки които са харесвани от мнозина. То казва което хората искат да чуят, а не от което се нуждаят.
Доброто от друга стана, не е останало по-назад. То е станало по-тихо, по-наблюдателно, по-търпеливо. Неговата еволюция, също е заменила стандартните бели и светли нюанси. До степен подходяща за да се слива с обстановката.
Двете заедно, доброто и злото отдавна се дебнат, както два могъщи вида, борещи се за територията си. Реално съществуващо е доброто, това което дава живот. Докато злото е илюзията ( каприз - винаги преходно, съществуващо до изпълнение на предназначението си ) създадена от същото което дава живот - Времето - решено да промени сцената и пиесата.
Никой не може да спре парада на "античовека". Който застане на пътя на засилената по склона каруца, тя ще мине през него / нея. Очевидно такава тактика е неуместна. Тази лавина ( каруца ) не може да бъде спряна , колкото и хора да застанат на пътя и, каруцата винаги ще бъде по-голяма от тях и ще ги помете. Как тогава Давид, да се пребори с такъв Голиат? Те не са равностойни противници. Не може да го победи в открита битка. Не може да го спре. Какво може? Отговор - може да отклони каруцата! Тя набира мощ по склона, носи се по полята където няма препятствия според размера на каруцата. "Античовека", удря устоите на цивилизацията първо на най-слабите места. Подронвайки тях, продължава, силата му расте, а всеки следващ удар нанася на по-важни и големи пунктове от цивилизоваността и културата. Следователно, човека не бива да влага много усилия, а да използва силата на каруцата срещу нея си. Да подготви големи препятствия на терена, да се качи на каруцата ( по начин който сам избере ) и да я направи неуправляема за "античовека". Да скочи от нея и да изчака каруцата да си счупи колелата от препятствието. Каруцата ще се преобърне, преметне няколко пъти и ще намери покоя си. "Антихората" ще се разпръснат в паника и ще бъдат сразени на принципа - "разделяй и владей".
Защо написаното не променя хода на времето. Даже и да свикаме всички жители на планетата, да им прочетем написаното, след няколко седмици ефекта ще е отшумял и те отново "забравили", ще върнат несъзнателно приоритета към - "античовек и залез на цивилизацията". Такъв е духът на времето. А пък тези превърнали се в "антихора", те са носели семето на ябълката на раздора, вътре в себе си. Тоест няма нищо изненадващо че са "хванали" вируса "човеко-комплексарщина" и че го разнасят.
Къде е извора на злото? В страхът. Страхът ражда слабост. Слабостта - първични низости. Низостите - коварство, сеене на заблуди и илизии, с цел самолична изгода. А те - дават зло.
Къде е извора на доброто? В "потенцията" на човека. В силата на неговия дух, воля и разум. Когато те са силни и отвръщат с категорично - НЕ, на страхът и "античовека" - дават добро.
