Цветно и безцветно, ярко и сиво, контрастно и замъглено. Какво намираме в тях? Какво искаме от тях? Какво ни дават те? Да живееш в градина от цветове или градина от пепел. А какво е любовта? Кое бихме избрали? Въпроси и въпроси. Живота казват някой е в детайлите. Друг във въпросите. Трети в отговорите. Четвърти в целостта. Но аз мисля че въпросите са си въпроси, детайлите - детайли, отговорите - отговори, целостта - цялост. И същевременно нито едно тях не е повече от другото. Нито едно от тях не е може без другото. Отделиш ли въпроса от отговора, двете се превръщат в една неузнаваема безформена маса, без път и посока. Не осмислени сентенции, празни изречения, чиито смисъл се разкрива единствено в тяхната съприкосновеност. Отделиш ли детайлите от целостта е като да откъснеш корените на някое младо и свежо цвете и да го обречеш на гибел. Защото корените ( детайлите ) са сърцето, даващо живот на целостта. Даващо стремеж, създаващо приемственост и споделеност. И както цветето не може без своя "корен", така и човека не може без своето "сърце".
Древността е отреждала подобаващо място на сърцето. Място далеч от обикновенните физически ограничения и отделености. Сърцето като място на местата, съчетаващо най-доброто от живото същество. Най-възвишените качества с най-възвишените емоции и чувства. Едни търсели в сърцето - душата. Други - чистотата. Трети - целта на своя път. Но където и да била душата, дали извън или вътре в пред полагаемото "сърдечно място", те били единни в отношението си че човек не може да въздигне себе си, ако не се изпълни с благодатта на това сърце. С неговите емулсии ( съвкупността от най-възвишеното събрано в грубото физическо тяло ) Пътят не бил винаги удобен или благоприятен. Защото за да постигнеш тази обединеност, трябва да излезеш извън досегашните си граници. Да изживееш, усетиш, почувстваш, придаваш или откриеш смисъла отвътре. Смисъл създаващ избистряне на повърхността на съзнанието, тъй като света в които живеем е свят на тъмнината. Виждаме прекрасните слънчеви лъчи, но какво са те в сравнение с благите нюанси на сърцето, не са ли мрака, не са ли тъмата в бездната на безкрая. Видими за слабите ни външни сетива и тъмата на плътта. Чрез която като стари познайници, те припознават себе си един в друг. Но затворим ли очи, привикнали с представите ни за светлина, откриваме мрак, постепенно се освобождаваме от слепотата си, както змията сменя своите кожи. Така сваляме бремето на ограничението и разделението, една след друга. Докато не започнем да различваме в мрака - светлина. И колкото повече утихват безпокойствата, толкова повече тази светлина се засилва докато не обхване цялото ни съзнание и мисъл. Ала всички това не би било възможно, ако първо не осъзнаем че имаме сърце. А то познава се по пътя на чувствата.
Разумните същества търсят пълнота. А всеки от тях я намира до там, до където се простират вътрешните му сетива. Пълнотата е дума събираща под един купол - щастието, радостта, отдадеността, споделеността. Тя пък върви заедно със себепознаваемостта. С двете заедно - пълнотата и себепознаваемостта - дават - любов. Защо "себепознаваемост"? Опознаваме себе си по два начина, чрез себе си и чрез другия. Когато се опознаваме чрез себе си, ние не се водим от чуждата възпремчивост. Съблюдаваме света като рефлексия на собственото ни съществуване. Но търсим ли я чрез друг, погледа ни не се спира само върху собствената познаваемост и действия, спираме да следваме егото си. Освобождава ме се от тежката и трудна за преодоляване граница - разграничаването ( отделеност , дистанциране ) и откриваме сързаността си. Което ни дава повече, отколкото обикновенната себепознаваемост. По същия начин както въпроса и отговора са заедно. Както човек учейки се сам от себе си, той ще се усъвършенства. Но учейки се сам от природата, той ще познае най-висшеото в себе си, много по-бързо отколкото да го търси само чрез себе си. Тази мисъл е трудна за разбиране, като изречението не носи голям смисъл на повърхността си, неговият смисъл е в дълбочина. И само в дълбочина може да бъде разбрано. Как да се разбира! Себе си - погледнато от физическата реалност е тялото. Докато мисълта е безконечна, тя няма граници ( простира се до безграничното ) Познавайки друг, съчетаваме безграничността на мисълта с ограничението на "себе си" в тялото. От което съчетание, ние ставаме по-силни, по-уверени, повече това което щяхме да бъдем без ограниченията на физическата реалност и нейните страхове.
Така любовта е радост. Така любовта е свобода. Така любовта е отворената врата отвъд ограничението. Намесвайки природата, отправям призив към нея, защото тя е модела създаващ неписаните "закони" на радостта и щастието. Любовта не е човешки модел, любовта е природен модел. А от там, от природата - любовта е божествен модел. Живеем в тази реалност, не бива да си въобразява ме че можем да избягаме от "правилата на реалността". "Пътищата" които търсим, отдавна ги има, те са "пътищата" в природата. Всяка мечта, всяка врата която искаме да отворим е вече съществуваща. Което искаме, го иска и природата, го иска и реалността.
Грехът е свързано най-често с религиозните становища. Там обичайно почиват човешките морали, по причината че повечето хора не притежават качествата необходими да различават доброто от злото ( правилното от неправилното ) и пристъпват двете. За тях съществуват религиите в техните повърхностни нива. Като целта им е да поддържат крепят реда сред хората не можещи сами да си установят такъв. По дълбоките нива в религиите са създадени за разбиране само от хора достигнали такъв тип ниво на съзнанието, те съчетават етиката на природата. Говорейки за "грях, грехове" е необходимо да се каже първо какво е "грях"? Лесно е да се употребяват думи чиито имена са често спрягани "табута", но значения продължават да са необоснован, неразбирани или изкривявани за лични изгоди. "Грях" е - всичко което е нецелесъобразно, несъобразено и влизащо в разрив с хуманността, морала и личността. Просто казано - всичко неправилно, нередно, създаващо нещастие други му ( защото природната правилност е свързана с щастието и просперитет ) Тези неща са грях, но самата дума "грях" не е с божествен произход, а в чиста преформация на човешкото "неправилно, спрямо божествената правилност; лъжовно спрямо божествената истинност". Какво разбираме? Че редно и нередно ( грях ) , са две крайности. Разбираме също така, че когато вървим по пътя който чувстваме, вървим в действителност по природния път ( божествения ) , следователно щом в природата щастието е прецедент и цел, то също там, любовта е зависимост и обединение. И така достигаме до заключението че - любовта не е грях, когато носи щастие ( защото щастието е божествен прецедент ) . Ако не сме достигнали щастието ( и пълността ) то значи любовта ни е грешна любов, което ще значи че не носи щастие. А липсата на щастие, когато причината за него ( нещастието ) е в личните решения - е грях. За прегледност да вземем в предвид как Бог е създал света. Ако приемем любовта за грях, то и творението на бога би било грях ( нещо невъзможно да се твърди ). Защото за да сътвори, първо бога се е себе познал със себе си. Но естествено след като е изпитал любов е сътворил. И човека бидейки продължение по облик и черти, не може да възприема любовта за грях, след като това което го е създало е изпитвало същото за да го създаде ( разбира се по друг начин ).
Тогава къде е границата между правилното и греха? Водейки се от божествените принципи всичко което "докоснем" ще се възвеличава, а подвеждайки се от крайните ниши - ще се опорочава. Крайните - са крайностите. Превръщайки нещо красиво, в крайност, то се опорочава, води до нещастие и става грях.
Не е грях да обичаш, не е грях да изпитваш любов. Но грях е когато между двама има любов, един от двамата да я прекършва с изневяра. Но същото ( изневярата ) , не е грях ако между двама няма какво да ги свързва и отдавна се е настанило нещастието. Защото влиза в противовес на природните принципи, щом не ги свързва нищо и няма щастие, то тяхното стоене заедно ( причинявайки си нещастие и запълвайки си земното време с ненужно страдание , щом имат силата да променят това статукво ) е грях. Грях е когато имаме силата да променим непълнотата към пълнота, а не го правим. Грях е когато имаме възможност да изпитаме тази пълнота, а я захвърлим за безметежно ( страдание или от егоизъм и самолюбие ) .
( С това завършвам темата - есе. Знам че няма да бъде разбрано от всеки, но затова пък всеки ще разбере колкото му е поносимо. )
Оригинал. Ако имате профил в аск и ви прави впечатление, или сте съгласни, или ви допада, можете да харесате от тук : http://ask.fm/winterfire/answer/102804633951
